След като пролетта беше дошла с пълна сила и не успях да изляза извън София по Великденските празници, когато имахме четири дни почивка, бях абсолютно целеустремен да се изнеса от града по време на празниците около 24 Май. Въпреки непрестанните дъждове и прогнозите, които предричаха бури особено в планините, започнах да си планирам прехода, като целта ми беше да сляза от влака и без много губене да се озова в планината, като в края на прехода да се окажа на място, откъдето мога да хвана някакъв транспорт за София. След известно умуване с един приятел преценихме, че преходът Сопот – хижа Добрила – хижа Левски – хижа Рай – Калофер, би бил най-удобен за това, което исках да направя, а именно да не се подмотвам много и да прекарам 3-4 дни в планината.

Преди да тръгна се опитвах да агитирам няколко човека да ме придружат, но явно се уплашиха от дъждовното време и се покриха нанякъде. Аз бях преценил, че малко дъжд не може да ме уплаши, така че на 24 май сутринта нарамих смело раницата, която беше доста тежка и се запътих към централна ЖП гара.

Както можеше да се очаква по празниците влакът беше препълнен. Взех си еднопосочен билет до Карлово и се качих на трена. Въпреки че през цялото време пътувах прав не беше толкова неприятно, защото имах възможност да наблюдавам през прозореца какво е времето и да си гадая дали ще ме вали или не. Поради някаква причина, мисля, че бяха някакви големи наводнения в следствие на обилните валежи, влакът тръгна с около час закъснение. Независимо от това някъде около 11.30 се стоварих на гарата в Карлово, без много да се моткам попитах, откъде да хвана автобус за Сопот и се запътих към спирката. Ако ви се наложи да слезете в Карлово и да искате да отидете на автобусната спирка, откъдето да се метнете на транспорта до Сопот, просто излезте от гарата, завийте надясно и след около 200 метра ще сте на спирката. Автобусите мисля, че се движат на около половин час или нещо такова.

Слязох на последната спирка и след около двадесетина минути ходене бях в подножието на планината, където трябваше да хвана лифта, за да се кача до втора станция и оттам да направя първият преход до хижа Добрила. Естествено може и да не се ползва лифта, а баира да се опъне пешком, но преходът до горе, а оттам и до хижата е доста сериозен. За мое огромно съжаление, нямаше хора, които да желаят да ползват лифта, а той трябваше да събере минимум 8 човека, за да тръгне нагоре. Другият вариант беше или да се качвам пеша, или да чакам до към 16.30 часа, когато се пускаше една последна врътка на лифта, за да слязат хората отгоре. Прехвърчаше лек дъждец и затова реших, че ще е по-добре да изчакам до късният следобед, а в това време можеше да хапна и да пийна някоя бира. Случи се така, че на масата ми седна един от местните корифеи – Попа – доста колоритна личност, която през цялото време разказваше какви ли не простотии за местната флора и фауна. Така неусетно стана време да се меткам на лифта. Пътешествието нагоре беше доста интересно и понаправих малко снимки. Когато слязох на втора станция, знаех че ме очаква около час и половина - два преход до хижата. Не бях подготвен обаче са стръмният сипей, който се изпречва пред невинният турист веднага след като блажено се е повозил на лифтчето…

Не е много висок, но когато вече бях горе, бях мокър от пот и едвам дишах. За мое огромно щастие останалата част от прехода беше много по-лека и имаше достатъчно маркировка, за да не се загубя и да трябва да спя в някоя меча бърлога.

Времето беше много приятно, слънчево и ясно и само от време на време някой облак закриваше слънцето, точно когато жегата започваше да става леко тежичка. След около час и половина стигнах до хижата. За нея какво да разказвам, нямах проблеми с намирането на място за спане, хижарите са готини и в момента правеха ремонт, като наистина в края му, мястото ще е доста прилично…по време на този преход, Май, 2007, спането беше 9 лева без да се ползва отстъпката на БТС. След като се настаних се поразходих малко из района, видях една паметна плоча, на която пише, че оттам е минал Васил Иванов Кунев преди много време. Вечерта хапнах, четох малко книга и си легнах да спя. В хижата нямаше кой знае колко много хора и беше доста спокойно. Все пак през нощта се събудих – валеше убийствен порой, гърмеше, светкаше, въобще изглеждаше така, че ако продължи, преходчето ми по натам ще е доста проблематично.

Все пак на сутринта времето беше значително по-добре, но хижарите ме посъветваха да преценя внимателно обстановката, защото аз исках да стигна до хижа Левски като мина по билото през връх Амбарица и евентуално през голям Купен. Имаше още една група, която щеше да ходи към хижа Левски, но те явно избраха маршрута под билото, докато аз реших въпреки малко мрачното време да се кача на Амбарица и да цепя по билото. Баира хич не е лек натам и в някой участъци едвам се движех, въпреки това напредвах малко по малко и за мое щастие времето не се разваляше, но си оставаше мрачно, на едно място дори един заек изскочи пред и успях да го снимам.

Когато се качих на билото духаше ужасен вятър, всички колани върви по раницата ми плющяха и свистяха, имаше мъгла и не се виждаше кой знае какво от гледката, която по принцип би могла да се види, така или иначе нямаше какво да се бавя, защото в Стара Планина времето може да се развали ужасно бързо, а да те хване гръмотевична буря на билото е най-ужасното нещо, защото няма къде да се скриеш и тогава вече само разчиташ на късмета някоя светкавица да не те опари по дупетоJ

Продължих по пътеката, която се вие по билото, на моменти не виждах какво има пред мен на двадесетина метра, но все някак успявах да се добера до следващият кол от зимната маркировка или да видя някоя спасителна мацка с боя, която да ме успокои, че съм на прав път. Тук е мястото да вметна, че уж маркировката трябва да е червена, но има и синя, но те двете се припокриват, така че не се плашете, че сте се объркали ако сте следили един цвят и изведнъж той се смени с друг.

Точно преди да стигна в подножието на връх Голям Купен, около него се бяха извили ужасно гадни, страшни и черни облаци и реших да пропусна минаването през него, дори да не ме треснеше буря, нямаше да видя така или иначе нищо. Точно в този район обаче маркировката не беше достатъчно добра, имаше един кол с метални табели, но бяха изтъркани и не можеше да се разчита много на тях. Все пак видях че таз която сочи наляво – т.е. на Север пише Легена? Успях да звънна на един приятел, който е минавал маршрута и го попитах дали тук трябва да се отклоня надясно, т.е. на Юг за да мина под билото и да хвана пътеката за хижа Левски, той също не беше много сигурен по описанието, което му дадох, но дружно заключихме, че е няма смисъл да минавам през върха, ами да слизам надолу и това е. Докато говорех с него на двадесетина метра от мен мина една сърна или там нещо от техният род – сръндак, кошута, но за съжаление не можах да я снимам, защото ръцете ми бяха заети с телефонаL

Започнах да слизам и след малко се озовах на пътека с маркировка, явно бях на прав път. Доста по назад по нея видях и групата, която беше тръгнала от Добрила по този маршрут, аз явно ги бях изпреварил доста. Пътят е лек, а прехода между хижа Добрила и хижа Левски го дават да е около 4,5 – 5,5 часа в зависимост от темпото, което наложите и почивките, които правите. Пътеката по някое време води в гора, където започва резерват Стара Река, след около още час вървене през гората се стига до хижата, като по пътя на няколко места се пресича реката и на някои места е доста кофти – трябва доста акробатика по каменните бродове или ако времето го позволява да се свалят обувки, чорапи, да се навият крачолите и да се прецапа босJ

Оказа се, че съм първият посетител на хижата този ден. Небето междувременно се беше изчистило от всякакви облаци и беше просто блаженство да се изтегнеш на поляната до хижата, да се препичаш и да си поиграеш с котките, които живеят в района.

След като се настаних полежах още малко на полянката четейки книга и след това отидох да едно пръскало, която е на десетина минути от хижата. Водопадът страхотен и изглежда много…внушително. Ако стигнете до хижа Левски посетете непременно и пръскалото.

Вечерта в хижата беше доста оживено и аз седях на една маса с две момичета и едно момче като всеки споделяше за разни неща от живота, кой какво работи, какво иска да прави и разни други подобни. Дори се оказа, че с момчето сме се виждали преди доста време и се познаваме през един наш общ познат.

Тази нощ пак валя доста, но за пореден път щастието ми се усмихна и на другият ден сутринта времето беше доста добро. Следващият преход от хижа Левски до хижа Рай също го дават, че се взима за около 4,5 – 5,5, часа. Тръгнах около 9 часа, като очаквах, че в края на почивните дни на хижа Рай ще са се качили доста хора, но тя е доста голяма за около 120 човека, така че не се притеснявах дали ще има къде да спя, а и в крайна сметка си носех с мен спалният чувал. Преходът между двете хижи минава през много живописни места и ако имате време е хубаво да си го направите бавно и полека, да се спирате, да си почивате, да снимате, да лежите, да хапвате и разни други работи ако ви се правят и сте феновеJ

В един момент пред мен се откри хижа Рай, а ляво от нея Райското Пръскало, най-високият водопад в България, а може и на Балканите да е, не съм много сигурен. В подножието му близо до пътеката пасяха кончета, въобще толкова красиво място, че наистина си заслужава името…

Както и предполагах, в хижата имаше доста хора, но успях да си намеря място да изпия две бири и по джапанки да се запътя към пръскалото да се изкъпя. Един съвет – не тръгвайте натам по джапанки. Иначе и самото къпане под пръскалото си е екстремно, водата пада от около 123,5 метра и те ударя като чук, освен това е много студена и въобще – горещо ви го препоръчвам това изживяванеJ

Тази вечер беше най-забавната от всички, запознах се в крайна сметка с част от хората, които пътуваха още от първият ден с мен и се засичахме с тях непрекъснато по пътя – бяха група от Варна с водач – мисля, че местният туристически съюз от който беше водача се казваше Орлово Гнездо, но не съм много сигурен. Та с тях си напалихме огън вечерта, хапване пийване, после към нас се присъединиха стари планинари с акордеон и запяха планинарски песни, после имаше и хора с китари, въобще беше страхотна вечерJ

На другият ден хич не ми се слизаше към цивилизацията, но нямаше как. Поех си по пътя и за мой огромен късмет се намериха добри хора, които долу преди Калофер ме взеха с кола и ме закараха на автогарата в Пловдив (те самите бяха от Пловдив), откъдето успях след 15 минути да се кача на автобус за София и да се прибера по живо по здраво в неделя следобед. В противен случай трябваше да стигна до Калофер, откъдето да чакам влака от Бургас в 18.17 часа, който предполагам щеше да е претъпкан в неделя вечер след четири почивни дни.

Това е в общи линии, приятен преход, приятни хора…и планината, какво повече му трябва на човек?

[Show as slideshow]